На 24 май (по стар стил) светата Православна църква въздига духовен паметник на светите равноапостолни братя Кирил и Методий – просветители на славянския род, „учители славенобългарски“ и светилници на Божията истина. Тяхната памет се чества не просто исторически, а литургически – като жива част от благодатния живот на Църквата, защото те станаха съсъд на Духа Светаго и оръдия на Божия промисъл за обръщението на славянските народи към Истинската вяра.

Св. Кирил (в света Константин) и св. Методий произхождат от благородно и боголюбиво семейство в Солун – град, населен от множество славяни. Те отрано се възпитали в страх Божий, любов към словото и усърдие в добродетелите. Св. Константин се утвърдил като философ и богослов, изкусен в много езици, а Методий приел монашески чин и заживял в подвиг и молитва.

По Божие вдъхновение и с благословението на византийския император и на Патриарха на Константинопол, те били пратени в Моравия да просвещават славяните с евангелската светлина. Но как да проповядват Христа на народ, който няма писменост? Тогава св. Кирил, озарен от Духа Светаго, съставил славянската азбука – глаголицата – и с брат си започнали превода на свещените книги, като започнали от най-светата – Евангелието.

Така словото Божие за първи път засия на разбираем език сред славяните. Това било нова Петдесетница – Божието слово прозвучало не на непознат език, а на езика на народа. По този начин светите братя изпълнили делото на равноапостолите – станали съработници на Светия Дух в просвещаването и обновяването на цели народи.

Срещу тях обаче се издигнало противодействие – врагове на благочестието се възпротивили на славянския език в богослужението. Но и това гонение укрепило светите братя. Те отишли в Рим и изповядали своя труд пред папа Адриан, който приел славянските книги и ги положил върху олтара – свидетелство за одобрението на тяхното дело от Църквата.

Св. Кирил се преставил в Господа в Рим, като приел ангелския образ (монашество) и предал духа си на Бога с думите: „Господи Боже мой… запази Твоето паство, което ми повери…“ Св. Методий се върнал в Моравия, където понесъл още гонения и заточение, но останал верен до край, като добър Христов воин.

След тяхното отшествие, делото им бе поето от техните ученици, които намериха прибежище в благочестивата България. Тук, под скиптъра на княз Борис-Михаил, славянската книжнина пусна корен и даде обилен плод – в сърцето на православието.

Днес, когато Църквата ги прославя, ние не просто се връщаме назад във времето, но призоваваме техните молитви и тяхното застъпничество – да укрепят народа ни в православната вяра, в любовта към Божието слово и в твърдостта на добродетелта. Защото делото на светите Кирил и Методий не е минало, а епоха на духа, която продължава в живота на Църквата до днес.